Иновации в света

Етикети

живот, солети

Новата опаковка на солети ХРУС-ХРУС е вече факт. Става въпрос за тяхната безсолна версия.

Старата опаковка в по-светлолилави краски. На картинката: възрастен заек с фетиш към бебешките дрехи.

В новата опаковка личи красота и изящество, решена в по-тъмно синьо. Има и заек бебе с адекватни за възрастта си одежди.

Балончетата са подменени с цветенца, пеперудки и звезди, като е останал само един балон. Очевидно от компанията се стремят към някакво по-еко послание (назад към природата със солета в ръка?) Чудесно е, разбира се. Остава само да пожелаем “на добър час” на Хрус-Хрус. Радваме се, че продължавате да се развивате, дори на опаковъчно ниво.

Въодушевена съм.

***

Между другото,

ако новата опаковка на някакъв пакет солети не е събитие в живота ви,

сигурно не сте студенти.

Реч по случай 24-ти май, ако ми я бяха поискали

Етикети

двадесет и четвърти, май, патетика, реч

Ученици,

Не са много нещата, които можем да ви кажем. Ние искрено съжаляваме за това и всеки ден ще се опитваме да ви убедим в обратното. Чуйте ни, проявете учтивост, зачетете мнението ни, но не ни слушайте. Ние така си приказваме.

Не съм сигурна, че на 24-ти май ще мога да кажа нещо точно за писмеността. А, Б и В са хубаво нещо, но тук няма да благодарим на Кирил и Методий. Причината да има писменост, всъщност е желанието ни да бъдем с хората.

Уважавайте ги и им помагайте. Често се оказва, че те са всичко, което имаме. Моя близка приятелка все още ми припомня как съм я защитила в осми клас, без да я познавам. Аз все още благодаря на близък приятел, заради подкрепата му в трудни моменти. Но и тук няма да благодарим на Кирил и Методий, защото става въпрос за друга писменост, по-архаична. Когато се разписваме направо върху душата на другите.

Те ще ви благодарят, а вие -

Вие благодарете за благодарността им, колкото и смешно да звучи. Веднъж поздравих един автор за наръчника му по творческо писане. Той се навъси и ми благодари през зъби. Тогава не разбрах реакцията му, но после се досетих, че едва ли наръчникът е бил неговата гордост, а сигурно някое художествено произведение. Той се беше ядосал, че отново не го зачитат, а аз се бях смутила от реакцията му, вместо и двамата да сме щастливи, че сме установили контакт на някакво ниво.

Но тук трябва да отбележа, че ако не се бях усъмнила в собствените си съждания (че той просто е гаден човек), никога нямаше да се досетя за мотивите му. Това е нещо важно -

Вярвайте с цялото си сърце, че не знаете. Всеки ден ще се опитвате да си обясните реалността, да я вкарвате в някакви модели, да я разделяте в графи. Зрелостта идва, когато осъзнаете, че няма лесни обяснения. Когато разберете, колко случайно е всичко, колко не може да се разчита на представи и на планове. Единствената константа си остават близките. Позволете си да разчитате на тях, позволете им и те да разчитат на вас. Хората често забравят, че не могат да направят всичко сами. Да поискаш помощ е особен вид сила. Дори да е само за да питате, дали имате сополи по носа.

Помощта ни е нужна. Много често ни се струва, че животът се случва прекалено наведнъж. Сещам се обаче за японския поет и воин Ямаока Тешу, който решил сам да препише целия будистки канон (хиляди страници!) Когато го питали, дали задачата не е прекалено тежка, той отвърнал просто: „Никак даже. Имам да преписвам само по една страница на ден.”

Тешу бил известен и с това, че пие и ходи по жени.

Не се изненадвайте от хората, те са странни, и търсете там, където другите често не гледат заради предубежденията си. Запознах се с Тешу в книга, на която моя позната се подигра. Не за друго, корицата ѝ беше глупава.

Човек трябва да има предвид, че дори глупавите корици могат да крият прекалено важни неща. Не ставайте роби на формата, а търсете смисъла. И не вярвайте на чуждите реакции – прекалено често са израз на неувереност. Преподавах за кратко на един десети клас, където само едно момиче работеше. В момента, в който го каза, се чуха няколко подигравателни викове. Но как да ги осъдя, след като идват от хора без работа, които се чувстват смачкани от собствените си притеснения за бъдещето? Не се поддавайте на тези притеснения – това, че не знаете как, не значи, че няма да се получи. Не се мислете за толкова умни. В крайна сметка никой не е. Единствено като погледнем назад всичко ни се струва логично, подредено в роман със сюжет. Той обаче е създаден с друг вид писменост, тази на паметта. И тук няма да благодарим на Кирил и Методий.

Пишете по книгите. Каквото е можел да каже авторът, той го е казал. Сега вашите мисли са по-важни. Смисълът на натрупаното знание е да се използва и надгражда. Не пристъпвайте в познанието сякаш е храм. Уважавайте го, но не се страхувайте да го поразбутате (дори докато не гледа) – съборете някоя ваза, внесете уличен пес. Вазата и без това не му трябваше, а с кучето ще станат най-добри приятели. След двайсетина години на покойното куче ще му е издигнат паметник в същия този храм и то на свой ред ще гледа надменно към следващите поколения, които ще внасят своите улични котки и ще пускат плъхове. Но място и за техните паметници винаги ще има. Нужна е само малко смелост, малко постоянство.

И като говорим за храмове, ми идва на ум едно последно нещо – интересувайте се от вярата, независимо дали става дума за Христос, Мохамед или Буда. В различните учения има много истина, все пак те не са измисляни от случайни хора. Но подхождайте към тях с едно наум – всеки сам намира боговете си. Само вашите още не са описани, но това никой няма да го свърши вместо вас. А и не е като да нямате правилния инструмент за да го направите.

Ето сега вече можем да благодарим на Кирил и Методий.

Вашата вярна даскалица

за петнайсет часа

Земетресения

Етикети

земетресение, земетресения, нова, репортери, стая

Странно е да се събудиш в 3, защото блокът ти се люлее. Въпреки че не си сигурен защо реалността не е реалистична, просто тичаш към касата… Така се прави.

Не, аз тичах към касата. Нека това бъде репортаж, защото ще кажа всичко, което може да се каже за земетресенията – как някой си се е почувствал. Аз примерно.

Аз изскочих от леглото, застанах под касата и зачаках, а след няколко часа, макар че казаха “секунди”, всичко свърши. Не знам, дали трябваше да видя колко чужд може да ми бъде домът ми. За някакво време не бях нищо повече от мравка в кутийка пред силите на какво… Произвола? Просто random смърт, случва се, защо не на мен. Сетих се и за Хаити, съжалявам. Излишен фатализъм сега, а тогава – просто една от възможните реалности.

Майка ми ми се обади, взех такси до наште, не спах. Повъртях се в леглото и всъщност разбрах, че съм плакала, чак след като се обърнах надолу към възглавницата и от очите ми се изляха сълзи. Странно и реших да стана.

Включих телевизора, извадих тавата с лазанята. Случилото се беше бележка под линия в повторението на “На Кафе”. Иначе гостуваше някакъв от Стар Академи, тъмен, мислеше си, че е много красив, а и Гала мислеше така. Един път щял да умре, ама не станало. Сега всички можем да се посмеем за това. Че какво друго да правим? Разполагаме само с боцкащите си споменчета и благодарим, че не заслужават да бъдат помнени дълго.

После започна и сутрешното предаване. Посветиха го изцяло на земетресението. Репортерите казаха нищо с много думи и с трагичен тон. Интервюираха хора от улицата, и те казаха нищо. Питаха специалист и той подпечата нищото с дипломата си. Уведоми репортерката, че земетресенията са в реда на нещата, дори в момента имало такова и тя подскочи, каза “усещам го!” Той я увери, че не би могла, прекалено леко е. Но както и да е, нали това е духът.

Някаква бабка се обади с камера, показа дома си, пълна бъркотия. Но той си бил така и преди земетресението. Обади се и друг с камера – показа ни гушата си от мястото на събитията и препоръча да не се притесняваме. Известен радиоводещ сподели, че се опитал сам да изчисли магнитута. Така де, не успял.

Опитите на новинарите бяха жалки. Направиха се, че е станала трагедия, но то не беше нищо. Опитаха се да създадат реалност, оправдаваща чувствата ни. Ядец.

Само на блока ми рамката е леко разцепена, но какво ще прави телевизията с тази новина? Ще предаде на властите, ще сезира незнамкаквоси, ще попита най-добрия сеизмолог в света? Май го питаха, той каза “не знам”.

Сега трябва да реша какво да правя с това чувство, което ме яде, къде да си го сложа. Нали нищо не се случи, а се случи толкова много.

Поне мина, вече е утре. Отново разбираме от реалност.

Това беше репортаж от стаята ми.

За вас предаде:

Л. Т.

Watchmen:(

Етикети

avengers, кръв, watchmen

Докато целият свят гледа Avengers,

с Муки все още страдаме по Watchmen

И големия син човек. А тази топка… Ако сте благородни хора, знаете откъде е. За неблагородните от вас – получих подобна и МИНАЛИЯ ПЪТ, можете да я погледнете!

Бях на музеи, пазарих се с продавачи. Дълго е, защото е неделя.

Етикети

галерия, музеи, нощ на музеите, обеци, пазарене, пазарлък

Вчера бече чудесен ден. Заслужава поне няколко думи и снимки!

Спомняте ли си как ви подканих да отидете на София Поетики?

Определено си заслужаваше, защото аз лично друго такова нещо не бях гледала! И вижте края – те се залепваааат, оооо ^^ Възможно е да подочуете как се кикотя, но гледах да се сдържам все пак. Имаше хора, които се бяха концентрирали, да не кажа потопили, в този пърформанс.

Но ние, повърхностните хора, определено се посмяхме. След това крашнахме и Художествената галерия, само за да се снимаме в огромното огледало – едва ли ще ме разберете, но така е модерно.

Duck face-a в тоалетната на рандъм чалга клуб е so last year.

Това, което мога да кажа за галерията, е, че беше адски задушно. Не знам поради какви съображения не отваряха прозорците, но хората бяха много изнервени и не искаха да стоят. Някои пък настояваха да пипат картините и във всяка зала имаше по една подскачаща кураторка, която да се оплаква от потенциален инфаркт. Както и да е, нямахме достъп до любимите ми картини, само до някои по-прежалени. “Сватбата на Нептун” от Франс Франкен II (май) е чудесна.

Нека отбележа и че нивото на хипстърите в София се увеличило драстично. Едва ли не, само с такива се разминавахме. Не знам какво точно значи това, но ме радва факта, че е модерно да се правиш на умен/интелектуалец/артси човек. Това за България е ново, а на нас определено ни е нужна някаква по-”висока” популярна култура.

Иначе ми се щеше да ги фрасна право в носа с тъпите им цайси, но аз хора с очила не удрям. Доста хитро, хипстъри…

Последното интересно нещо всъщност се случи тази сутрин.

ПАЗАРИХ СЕ ЗА ОБЕЦИ. И се спазарих. Процесът трая два дни. Става въпрос за невероятно скъпия турски магазин за “бижута” в подлеза пред Спортната палата. Казва се Esdem и е известен с това, че там продават боклуци на уникално високи цени.

Тук са нужни подточки.

1. Събота. Видях обеците и ги харесах. Цена: 30 лева. Материал: неизвестен боклучав метал. Камъни: пластмаса. Обеците имаха всички заявки да струват много по-малко.

2. Пробвах ги. Питах колко искат. Жената със забрадката каза “айде, 26″. Отвърнах ѝ, че повече от 10 не мога. Тя заропта: “Е, как, това е хипоалергенен метал, аз оттам ги купвам” (не знам какво значи “там”, но явно беше някакво уверение). Попитах я сигурна ли е, че 10 не я устройват напълно. Каза да, та ѝ пожелах приятен ден и си тръгнах.

3. Неделя сутрин, 9:30. Магазинът е отворен. Решила съм, че няма да се откажа току-така. Влизам и я питам отново за обеците. Хубави са, но чак пък толкова. Кой ще ѝ ги вземе? Тя вика “аа, купуват се”. Лъжеше, никой не влиза там! Пожелах пак да ги пробвам. Тя се съгласи съвсем отзивчиво. След като се погледах тъжно в огледалото, погледнах и нея и тя каза: ОХ, ДОБРЕ, ВЗИМАЙ ГИ.

ДАААААААААААААААААААААААААААААА!

Ще има “Камъните падат”, но дотогава ще си ги нося с кеф. И СЪС ЗДРАВЕ, благодаря.

Разбира се, че 10 лева са им много, но да не ставаме дребнави. Жената изрече такива невероятни лъжи – някакви пластмасови апликации бяха според нея камъни “своровски” – че чак ми стана симпатична. Беше съвсем наясно с максимата “Не признавам и по гръб не падам”. Еми, какво да се прави

Всъщност тази бележка я написах за да кажа, че магазинът не е толкова зле, щом отстъпват така. Нека кажа само, че никога досега не съм пробвала да свалям цената на каквото и да било. Нито са ме учили да го правя, нито съм чувствала някаква вътрешна сигурност, че е редно. Та, за мен това беше единствено по рода си преживяване. Едва ли ще остане единствено обаче. Пари няма, а неща биват искани!

Приятна неделя:)

Мече с антена 3

Етикети

мече с антена, часовник

Част от една стара депресарска “поредица”, която получи главоломен неуспех, ама това като го видях и се сцепих.

Старите мечета с антени:

Едно

Две

 

Не забравяйте днес да отидете на София Поетики и/или да посетите хиляди музеи безплатно в късен час!

Щърхелът е вид пчела

Етикети

баща, дете, пчела, щърхел, wtf

- Щърхелът е вид пчела – каза петгодишното момиченце.

- Щърхелът ли? – попита баща му с недоумение.

- Да, щърхелът е вид пчела, така ни каза госпожицата.

- Имаш предвид “стършелът”.

- Аз това казах.

- Не.

- Да, казах “стършелът”. Стършелъът. Стършелът казааах.

Момиченцето настояваше на своето, въпреки че усещаше, че не е право. Бащата също настояваше на своето, въпреки че говореше с петгодишно момиченце. Странен разговор.

Подслушах го в автобуса с идеята, че… Нищо.

Нямах представа, дали той трябваше да продължава да настоява в защита на очевидната истина или да се съгласи с момиченцето. Дори то да е патологичен лъжец, хората не трябва ли да проявяват снизхождение към по-малките телом и духом? Или това въобще не беше лъжа, а… не знам какво. Нещо детско, на децата?

Нямам идея, сериозно.

Просто ми стана смешно за щърхела.

В нета нямаше снимки обаче, та ако някой притежава такива, да дава насам:))

–

Още по любимите ви (ми) детски теми:

Аз и играчките

Деца нападат София

Как се чака бебе.

Дъгата има край, но златото го няма

Етикети

дъга, дърво, косьо, наминавам, слатина, тралала

След дъжд, освен качулка, обикновено има и дъга. А аз мога да ѝ направя чудесни снимки, тъй като в качеството си на пазител на най-високата кула в Слатина имам честта да гледам нещата отвисоко. Тоест, ако ви се струвам надменна, това е пространствено предопределено и нищо не мога да направя! Вие обаче можете да ми подарите някой от вашите долни апартаменти?

Втори етаж ме устройва!

Та, ето ви я дъгата:

Идеална, стилово издържана фотография, модернизъм, примесен с класика, реализъм и посткултурализъм в псевдоинтелекту… дам. Абе, картинка

А ето го и краят на дъгата:

Напълно логично, той се намира в циганската махала в Слатина, където свършва всичко. И то без джанти.

Златото го няма:(

А между другото, спомняте ли си Косьо?

Той се върна! *клик снимка, че ме мързеше да ресайзвам*

Когато каузата е свещена, човек е длъжен да ѝ робува. КЪДЕ СА ДЕСЕТКИТЕ СТОТИЦИ?!?!

Ако ви се гледа още от апартамента ми, ето ви МЪГЛА.

Ако ви е заинтригувала повече циганската махала – ето една История с хора.

Ако просто искате да си идете вкъщи, не мога да ви помогна. Но ето това е забавно и КРАТКО.

Чус

Странните пиана из центъра

Етикети

паркове, пиано, реклама, smart, subtitled music art festival

Момчетата на пианото и малка почитателка. Средният свири и то как:)

Вчера, 12.05 започна Subtitled Music Art Festival (който е виждал името му, знае и как се пише това в НОТИ). В рамките на фестивала ще се проведат няколко концерта със субтитри, като програмата включва  и “Концерти на възглавници, предконцертни разговори, арт работилници за деца, музикантски срещи, паркова инсталация със стари пиана, оригинално опаковани от изявени български визуални артисти.” Както личи, все интересни работи, особено ако си дете! Всичко това се провежда основно в Централния военен клуб от 12 до 22 май като цените на билетите за концертите са 30 лв. за един и 50 за двама. Отсега мога да ви кажа, че няма да отида, въпреки че идеята много ми хареса. Не знам как вървят цените на билетите за класически концерти у нас, но 30 лв лично в частност за мен са много. Иначе браво за цялото оформление – пианата из парковете са страхотна идея. За жалост, рядко се срещат кампании, които сами по себе си да са събитие.

//Зачудихте се за лицата им, нали? (ДА)

Безименните герои от подлеза

Ако някой знае все пак кой е на снимката – да пише, с радост ще вмъкна и имена! В този момент на практика тичах за час:/

За десексуализацията на обществото

Етикети

десексуализация, секс, хомосексуалисти

Тази сутрин попаднах на един от адвокатските сериали – Raising the Bar или на български “Двете страни на правосъдието”. Сюжетът отново се върти около дела и техните измерения в личния живот на адвокати, съдии и прокурори.

Няколко неща ми направиха впечатление около конкретната серия, но ще се спра на едно от тях – признанието на един от героите, че е гей.

Ситуацията беше следната: в края на серията, след спечелените дела главните герои са се събрали в бара и седят на маса. Един от тях им поднася твърд алкохол и щом сяда, всички се запитват какъв добър повод да измислят за питието. Тогава друг със сведена глава промълвява, че е гей. Настъпва секунда затишие и в следващия момент всички започват да кимат одобрително и да се споглеждат с усмивка, вдигат чаши и пият за това, че е гей или по-скоро за смелостта му да си признае.

От една страна сцената е умилителна, тя посочва и утвърждава новите тенденции за възприемане на хомосексуалистите в обществото, поощрява разкриването им и честността.

От друга страна обаче сцената може да се разгледа и като сексуалната смърт на този герой и облекчението, което получават неговите аплодиращи колеги. В среда, в която има n на брой жени и мъже, и всичките са потенциални партньори, той вдига белия флаг и от тук нататък се счита за напълно безопасен. Напрежението около героя пада изцяло. Сега вече той не е човек, а типаж. Това би могло да се промени само в случай, че и друг от главните герои се окаже хомосексуалист, което е малко вероятно.

Идеологията зад серията казва: ние приемаме и поощряваме тези, които не могат да имат деца, защото те са безопасни за нас и за обществото. Това в хетеросредата, поставена от сериала, означава пълна десексуализация на субекта – той не може да бъде активен в собственото си общество, отива в периферията като един безопасен член (no pun intended).

Защо това е интересно?

Смята се, че обществото се саморегулира. След войни настъпва бум в раждаемостта, а сега, когато светът се намира пред демографски пренаплив, би било нормално да очакваме, че ще има тенденции, одобряващи намаляването на раждаемостта.

Всъщност привидното послание “сега има място за всички” е скритото “сега няма място за никой”, или: ние одобряваме факта, че ти не можеш да участваш активно в създаването на деца.

Обществото би могло да приеме хомосексуалистите само и единствено, ако те са полезни за него. Тогава с какво са полезни, щом те биват аплодирани за сексуалността им?

Вероятно, на нас просто не ни трябват деца.

По този повод и средата ни в момента не търпи сексуализация, а десексуализация. Огромният обем секс, на който ставаме свидетели, независимо под каква форма – текст, снимки, филми – ни отнемат вината от мислите за него. Мислим го, защото друг ни кара. Подложени сме на пропаганда, което автоматично ни поставя в отбранителна позиция. Можем да изхвърлим от системата си всичко пошло като “продукт на чужди внушения” и спокойно да да открием, че всъщност не търсим секс. Можем да кажем “писна ми” и да почувстваме облекчение. Всъщност натискът, който упражняват медиите, е в посока на отказването ни от секса. Те го превръщат във всеобщо достояние, снемат интимността от него и го нарочват за стандартен метод за комуникация, докато убиват табуто или онова, което всъщност ни кара да желаем другия.

Нищо чудно ако се окаже накрая, че новият секс е платоничното приятелство. В този случай, обратните могат спокойно да бъдат прегърнати от хетеросексуалното общество, тъй като представляват най-малка заплаха за него и за индивида в частност. Което пък реално хич не е зле.