Искам да ви разкажа за един път, когато се прецаках. Това се случи доста отдавна – преди 28 часа. Наложи ми се да изгледам „Кутията”.
Филмът ми беше препоръчан като НОВИЯТ НА РИЧЪРД КЕЛИ, „сещаш ли се, онзи с „Дони Дарко”! А „Дони Дарко”, признавам, беше чудесен филм.
Но няма значение, нека започнем със сюжета:
Зле-играеща Камерън Диаз под формата на Норма Луис открива кутия пред входната врата. Споделя я със съпруга си Артър (Джеймс Марсдън) и детето без горна устна Уолтър (Сам Оз Стоун). Вътре има мистериозен бутон. След няколко часа се появява мистериозният непознат г-н Стюарт (Франк Лангела), чиято челюст почти липсва, за да обясни какво прави бутона – ако го натиснеш получаваш 1 млн. долара, но умира непознат човек. (УОУ, това звучи интересно, си казва публиката)
Норма и Артър, притиснати от очертаващи се „финансови проблеми“, обезобразения крак на Норма и шанса филмът да не започне, натискат бутона. Появява се онзи г-н Стюарт и казва: НА ви милион долара, жертви на фаустовска морална дилема!! Сега ще дам кутията на някой, когото не познавате!
Тъ-дъ-дъ-дъъъъм.
В този момент сюжетът тръгва право надолу. Това са останалите 80 минути, през които на героите им предстои да направят хиляди избори, всеки един от които е между УЖАСНО и ПО-УЖАСНО нещо, нямат никакъв шанс за изкупление и накрая някой трябва да умре по брутален начин. Разбира се. Междувременно се срещаме с щаб квартирата на „тези, които правят светкавицата“ на земята, с реални ненормалници, с обсебени от чужда сила ненормалници, с водни ципи, още вода, БИБЛИОТЕКА с портали?! и т.н.
Какво ни казва Ричард Кели с „Кутията“:
„това е една морална дилема с гирлянди… КАКВО БЕ?!“
Изгледах го, смях се, плаках, късах кожичките около ноктите си и така заглуших болката-тътен от гледането на филма с болка-експлозия (от кожичките!). В съзнанието ми обаче не спираха да изскачат въпроси, чиито отговори не съществуват (единственото, което прави филма екзистенциален). Ето ги въпросите. Съжалявам, че ви обременявам.
(Възможно е тези неща да нямат смисъл за вас, ако не сте го гледали 
)
1. Защо хората-зомбита показваха отвреме навреме знака на мира? Просто малък ЗЛОВЕЩ ефект ли?
за просто-така
Нямам представа:)
(едит: аз нямам представа, но синемаскротум има чудесна теория в коментарите долу и по всяка вероятност е прав 
сори. не че ще изтрия ПЪРВА ТОЧКА, ебаси. но да знаете, че не съм безгрешна. оставям я като паметник-кандило на всичките ми грешки. МОЛЕТЕ СЕ ЗА ДУШАТА МИ! )
2. Защо Артър се почувства задължен да избере на партито с томбола тъпо-изглеждащата кутия със снимката? Можеше да избере която и да е друга и да прецака някой следващ! УТФ
3. Защо към края на филма жената на г-н Стюарт се появи, за да предложи три безсмислени портала на Артър? Според условието, два от порталите водят към вечни адски мъки, а един към спасение. Единственият принцип, на който Артър трябваше да избира, беше КЪСМЕТЪТ. О, да, това би доказало много.
Дали той има късмет де, не се отнася за качеството му като човек.
4. Защо САМО ЖЕНИ натискаха копчето. Разбрахме поне за три. На всеки „жена му“
есенциалната жена, която върши женски неща
Е, извинете ме, преча ли?
5. Когато Стюарт пита Норма, какво почувствала след като го видяла на входната врата с липсваща половин челюст, тя му отговори „ЛЮБОВ”. Понеже Стюарт не разполага с копче за връщане назад във времето (поне това!) и не може да си спомни ситуацията за разлика от нас, той й повярва.
Норма отваря вратата и среща г-н Стюарт за пръв път
6. Какво за бога накара Норма да си покаже обезпръстения крак пред целия клас. Защото малкият келеш на задния чин я предизвика ли? Заради Сартър и „адът, това са другите” ли? Не, сериозно, КАКВА БЕШЕ ТАЯ МАГИЯ?! (а.к.а. Супер Нова Технология по логиката на филма и третия закон на Артър Кларк).
"предизвикана съм. не ми остава друг избор, освен да си покажа крака..."
"о, да, бейби, РАЗКЛАТИ ГО!"
7. Непозната жена в края на филма, на която й бе предоставена кутията, натисна копчето по своя воля и героинята на Камерън Диаз умря. Но тя трябваше да умре, защото беше извършила „смъртен грях”, а не заради свободната воля на чужд човек. Тя щеше ли да оживее, ако онази не беше натиснала копчето, въпреки че условието беше да даде живота си, за да двамата спасят сина си? И това не внася ли известна доза детерминизъм в „свободната воля” на героите? Тоест, те просто не притежават такава. Тя при всички положения трябваше да умре, значи онази при всички положения трябваше да натисне копчето, значи това не е никакъв експеримент, а упражнение.
Заключение: От потенциален шедьовър филмът на Р. Кели (ха-ха!) се е превърнал в социалния експеримент „кой колко дълго ще издържи в киносалона”.
Таглайнът не лъже. Ние СМЕ експериментът.
