Етикети
Тази сутрин попаднах на един от адвокатските сериали – Raising the Bar или на български “Двете страни на правосъдието”. Сюжетът отново се върти около дела и техните измерения в личния живот на адвокати, съдии и прокурори.
Няколко неща ми направиха впечатление около конкретната серия, но ще се спра на едно от тях – признанието на един от героите, че е гей.
Ситуацията беше следната: в края на серията, след спечелените дела главните герои са се събрали в бара и седят на маса. Един от тях им поднася твърд алкохол и щом сяда, всички се запитват какъв добър повод да измислят за питието. Тогава друг със сведена глава промълвява, че е гей. Настъпва секунда затишие и в следващия момент всички започват да кимат одобрително и да се споглеждат с усмивка, вдигат чаши и пият за това, че е гей или по-скоро за смелостта му да си признае.
От една страна сцената е умилителна, тя посочва и утвърждава новите тенденции за възприемане на хомосексуалистите в обществото, поощрява разкриването им и честността.
От друга страна обаче сцената може да се разгледа и като сексуалната смърт на този герой и облекчението, което получават неговите аплодиращи колеги. В среда, в която има n на брой жени и мъже, и всичките са потенциални партньори, той вдига белия флаг и от тук нататък се счита за напълно безопасен. Напрежението около героя пада изцяло. Сега вече той не е човек, а типаж. Това би могло да се промени само в случай, че и друг от главните герои се окаже хомосексуалист, което е малко вероятно.
Идеологията зад серията казва: ние приемаме и поощряваме тези, които не могат да имат деца, защото те са безопасни за нас и за обществото. Това в хетеросредата, поставена от сериала, означава пълна десексуализация на субекта – той не може да бъде активен в собственото си общество, отива в периферията като един безопасен член (no pun intended).
Защо това е интересно?
Смята се, че обществото се саморегулира. След войни настъпва бум в раждаемостта, а сега, когато светът се намира пред демографски пренаплив, би било нормално да очакваме, че ще има тенденции, одобряващи намаляването на раждаемостта.
Всъщност привидното послание “сега има място за всички” е скритото “сега няма място за никой”, или: ние одобряваме факта, че ти не можеш да участваш активно в създаването на деца.
Обществото би могло да приеме хомосексуалистите само и единствено, ако те са полезни за него. Тогава с какво са полезни, щом те биват аплодирани за сексуалността им?
Вероятно, на нас просто не ни трябват деца.
По този повод и средата ни в момента не търпи сексуализация, а десексуализация. Огромният обем секс, на който ставаме свидетели, независимо под каква форма – текст, снимки, филми – ни отнемат вината от мислите за него. Мислим го, защото друг ни кара. Подложени сме на пропаганда, което автоматично ни поставя в отбранителна позиция. Можем да изхвърлим от системата си всичко пошло като “продукт на чужди внушения” и спокойно да да открием, че всъщност не търсим секс. Можем да кажем “писна ми” и да почувстваме облекчение. Всъщност натискът, който упражняват медиите, е в посока на отказването ни от секса. Те го превръщат във всеобщо достояние, снемат интимността от него и го нарочват за стандартен метод за комуникация, докато убиват табуто или онова, което всъщност ни кара да желаем другия.
Нищо чудно ако се окаже накрая, че новият секс е платоничното приятелство. В този случай, обратните могат спокойно да бъдат прегърнати от хетеросексуалното общество, тъй като представляват най-малка заплаха за него и за индивида в частност. Което пък реално хич не е зле.
сори. не че ще изтрия ПЪРВА ТОЧКА, ебаси. но да знаете, че не съм безгрешна. оставям я като паметник-кандило на всичките ми грешки. МОЛЕТЕ СЕ ЗА ДУШАТА МИ! 
