Новата опаковка на солети ХРУС-ХРУС е вече факт. Става въпрос за тяхната безсолна версия.
Старата опаковка в по-светлолилави краски. На картинката: възрастен заек с фетиш към бебешките дрехи.
В новата опаковка личи красота и изящество, решена в по-тъмно синьо. Има и заек бебе с адекватни за възрастта си одежди.
Балончетата са подменени с цветенца, пеперудки и звезди, като е останал само един балон. Очевидно от компанията се стремят към някакво по-еко послание (назад към природата със солета в ръка?) Чудесно е, разбира се. Остава само да пожелаем “на добър час” на Хрус-Хрус. Радваме се, че продължавате да се развивате, дори на опаковъчно ниво.
Въодушевена съм.
***
Между другото,
ако новата опаковка на някакъв пакет солети не есъбитие в живота ви,
Странно е да се събудиш в 3, защото блокът ти се люлее. Въпреки че не си сигурен защо реалността не е реалистична, просто тичаш към касата… Така се прави.
Не, аз тичах към касата. Нека това бъде репортаж, защото ще кажа всичко, което може да се каже за земетресенията – как някой си се е почувствал. Аз примерно.
Аз изскочих от леглото, застанах под касата и зачаках, а след няколко часа, макар че казаха “секунди”, всичко свърши. Не знам, дали трябваше да видя колко чужд може да ми бъде домът ми. За някакво време не бях нищо повече от мравка в кутийка пред силите на какво… Произвола? Просто random смърт, случва се, защо не на мен. Сетих се и за Хаити, съжалявам. Излишен фатализъм сега, а тогава – просто една от възможните реалности.
Майка ми ми се обади, взех такси до наште, не спах. Повъртях се в леглото и всъщност разбрах, че съм плакала, чак след като се обърнах надолу към възглавницата и от очите ми се изляха сълзи. Странно и реших да стана.
Включих телевизора, извадих тавата с лазанята. Случилото се беше бележка под линия в повторението на “На Кафе”. Иначе гостуваше някакъв от Стар Академи, тъмен, мислеше си, че е много красив, а и Гала мислеше така. Един път щял да умре, ама не станало. Сега всички можем да се посмеем за това. Че какво друго да правим? Разполагаме само с боцкащите си споменчета и благодарим, че не заслужават да бъдат помнени дълго.
После започна и сутрешното предаване. Посветиха го изцяло на земетресението. Репортерите казаха нищо с много думи и с трагичен тон. Интервюираха хора от улицата, и те казаха нищо. Питаха специалист и той подпечата нищото с дипломата си. Уведоми репортерката, че земетресенията са в реда на нещата, дори в момента имало такова и тя подскочи, каза “усещам го!” Той я увери, че не би могла, прекалено леко е. Но както и да е, нали това е духът.
Някаква бабка се обади с камера, показа дома си, пълна бъркотия. Но той си бил така и преди земетресението. Обади се и друг с камера – показа ни гушата си от мястото на събитията и препоръча да не се притесняваме. Известен радиоводещ сподели, че се опитал сам да изчисли магнитута. Така де, не успял.
Опитите на новинарите бяха жалки. Направиха се, че е станала трагедия, но то не беше нищо. Опитаха се да създадат реалност, оправдаваща чувствата ни. Ядец.
Само на блока ми рамката е леко разцепена, но какво ще прави телевизията с тази новина? Ще предаде на властите, ще сезира незнамкаквоси, ще попита най-добрия сеизмолог в света? Май го питаха, той каза “не знам”.
Сега трябва да реша какво да правя с това чувство, което ме яде, къде да си го сложа. Нали нищо не се случи, а се случи толкова много.
Поне мина, вече е утре. Отново разбираме от реалност.
Вчера бече чудесен ден. Заслужава поне няколко думи и снимки!
Спомняте ли си как ви подканих да отидете на София Поетики?
Определено си заслужаваше, защото аз лично друго такова нещо не бях гледала! И вижте края – те се залепваааат, оооо ^^ Възможно е да подочуете как се кикотя, но гледах да се сдържам все пак. Имаше хора, които се бяха концентрирали, да не кажа потопили, в този пърформанс.
Но ние, повърхностните хора, определено се посмяхме. След това крашнахме и Художествената галерия, само за да се снимаме в огромното огледало – едва ли ще ме разберете, но така е модерно.
Duck face-a в тоалетната на рандъм чалга клуб е so last year.
Това, което мога да кажа за галерията, е, че беше адски задушно. Не знам поради какви съображения не отваряха прозорците, но хората бяха много изнервени и не искаха да стоят. Някои пък настояваха да пипат картините и във всяка зала имаше по една подскачаща кураторка, която да се оплаква от потенциален инфаркт. Както и да е, нямахме достъп до любимите ми картини, само до някои по-прежалени. “Сватбата на Нептун” от Франс Франкен II (май) е чудесна.
Нека отбележа и че нивото на хипстърите в София се увеличило драстично. Едва ли не, само с такива се разминавахме. Не знам какво точно значи това, но ме радва факта, че е модерно да се правиш на умен/интелектуалец/артси човек. Това за България е ново, а на нас определено ни е нужна някаква по-”висока” популярна култура.
Иначе ми се щеше да ги фрасна право в носа с тъпите им цайси, но аз хора с очила не удрям. Доста хитро, хипстъри…
Последното интересно нещо всъщност се случи тази сутрин.
ПАЗАРИХ СЕ ЗА ОБЕЦИ. И се спазарих. Процесът трая два дни. Става въпрос за невероятно скъпия турски магазин за “бижута” в подлеза пред Спортната палата. Казва се Esdem и е известен с това, че там продават боклуци на уникално високи цени.
Тук са нужни подточки.
1. Събота. Видях обеците и ги харесах. Цена: 30 лева. Материал: неизвестен боклучав метал. Камъни: пластмаса. Обеците имаха всички заявки да струват много по-малко.
2. Пробвах ги. Питах колко искат. Жената със забрадката каза “айде, 26″. Отвърнах ѝ, че повече от 10 не мога. Тя заропта: “Е, как, това е хипоалергенен метал, аз оттам ги купвам” (не знам какво значи “там”, но явно беше някакво уверение). Попитах я сигурна ли е, че 10 не я устройват напълно. Каза да, та ѝ пожелах приятен ден и си тръгнах.
3. Неделя сутрин, 9:30. Магазинът е отворен. Решила съм, че няма да се откажа току-така. Влизам и я питам отново за обеците. Хубави са, но чак пък толкова. Кой ще ѝ ги вземе? Тя вика “аа, купуват се”. Лъжеше, никой не влиза там! Пожелах пак да ги пробвам. Тя се съгласи съвсем отзивчиво. След като се погледах тъжно в огледалото, погледнах и нея и тя каза: ОХ, ДОБРЕ, ВЗИМАЙ ГИ.
ДАААААААААААААААААААААААААААААА!
Ще има “Камъните падат”, но дотогава ще си ги нося с кеф. И СЪС ЗДРАВЕ, благодаря.
Разбира се, че 10 лева са им много, но да не ставаме дребнави. Жената изрече такива невероятни лъжи – някакви пластмасови апликации бяха според нея камъни “своровски” – че чак ми стана симпатична. Беше съвсем наясно с максимата “Не признавам и по гръб не падам”. Еми, какво да се прави
Всъщност тази бележка я написах за да кажа, че магазинът не е толкова зле, щом отстъпват така. Нека кажа само, че никога досега не съм пробвала да свалям цената на каквото и да било. Нито са ме учили да го правя, нито съм чувствала някаква вътрешна сигурност, че е редно. Та, за мен това беше единствено по рода си преживяване. Едва ли ще остане единствено обаче. Пари няма, а неща биват искани!
- Щърхелът е вид пчела – каза петгодишното момиченце.
- Щърхелът ли? – попита баща му с недоумение.
- Да, щърхелът е вид пчела, така ни каза госпожицата.
- Имаш предвид “стършелът”.
- Аз това казах.
- Не.
- Да, казах “стършелът”. Стършелъът. Стършелът казааах.
Момиченцето настояваше на своето, въпреки че усещаше, че не е право. Бащата също настояваше на своето, въпреки че говореше с петгодишно момиченце. Странен разговор.
Подслушах го в автобуса с идеята, че… Нищо.
Нямах представа, дали той трябваше да продължава да настоява в защита на очевидната истина или да се съгласи с момиченцето. Дори то да е патологичен лъжец, хората не трябва ли да проявяват снизхождение към по-малките телом и духом? Или това въобще не беше лъжа, а… не знам какво. Нещо детско, на децата?
Нямам идея, сериозно.
Просто ми стана смешно за щърхела.
В нета нямаше снимки обаче, та ако някой притежава такива, да дава насам:))
След дъжд, освен качулка, обикновено има и дъга. А аз мога да ѝ направя чудесни снимки, тъй като в качеството си на пазител на най-високата кула в Слатина имам честта да гледам нещата отвисоко. Тоест, ако ви се струвам надменна, това е пространствено предопределено и нищо не мога да направя! Вие обаче можете да ми подарите някой от вашите долни апартаменти?
Втори етаж ме устройва!
Та, ето ви я дъгата:
Идеална, стилово издържана фотография, модернизъм, примесен с класика, реализъм и посткултурализъм в псевдоинтелекту… дам. Абе, картинка
А ето го и краят на дъгата:
Напълно логично, той се намира в циганската махала в Слатина, където свършва всичко. И то без джанти.
- Сикиджам – казах аз и го погледнах в светлозелените очи.
- Не знам какво е – отвърна той и се усмихна неловко.
И аз не знаех. Неловка усмивка. Бях чувала само, че е някаква псувня на турски.
Беше уместно – в турска сладкарница, заобиколени от турци в три през нощта си играехме с дума с огромен потенциал и безброй несигурни значения. Знаехме, че е мръсна, назовава забранени неща, но около нея нямаше подробности, които да превърнат неясната фантазия в частен случай, да ни я отчуждят.
Сега можеше да е всичко. Покана, закана, заръка, желание, пожелание, с чужди, свои, днес, утре, всеки ден, веднъж или е минало или не знам какво.
Кой? Кого?
Как.
Можехме да я повтаряме безброй пъти с любопитството, с което дете ще хване захвърлен презерватив. Майката накрая се кара, но физиономията ѝ е толкова странна, че ушите на детето се пълнят с кръв, докато осъзнава, колко скрито има в ситуацията, колко премълчано.
***
- Ще те еба – казах аз на турски и го погледнах в светлозелените очи.
По принцип, “подръчно” привиква асоциации като сръчност, майсторство, съобразителност.
Мога да ви уверя, че в този пост не става дума за нищо подобно. Нещата, които ще видите, са вдъхновени от мързел и безразличие, а в създаването им е участвала единствено остърганата пържилка от тигана на въображението.
И без повече офлянквания, нека ви представя произведенията на изкуството да живееш без принципи и каквато и да било естетика:
Понякога искам да управлявам живота си (който се намира в компютъра) от леглото и ми се налага да използвам подложка. Моята определено изпъква със стил, елегантност...
... и културна традиция. Рядко срещано качество за подложка на лаптоп, който между другото тежи 4 кила и ако човек реши да си го остави на лап-а за повече от 10-тина минути, не бива да се изненадва от чисто новата си гангрена.
Но нека не се изтъквам като единственият оригинален човек в семейството - някои от нас даже сърфират в интернет и то буквално, за разлика от повечето фейкъри.
Това, разбира се, не е всичко от леглото:
Понякога забравям да си изпера калъфките на възглавниците, но чистототата е чудесно нещо. Не мога да ви опиша колко проблеми му се създават на човек, ако е едновременно немарлив и претенциозен. Даже не знам как се получава това... Важното е, че възглавницата ми спокойно може да отиде на дискотека. Може би, ако се сложи и едно герданче?
В сравнение с котката ми, Сатаната е невинен пакостник по къси панталонки, и затова е нужно да съобразявам пространството си с нейните разрушителни наклонности. Единствената чаша, която мога да си позволя по този повод, трябва да има КАПАК, за да не се пие от нея нелегално, и да е достатъчно тежка, че да не се поддава на набезите на чудовището с твърди фън шуи разбирания (позитивната енергия се събира, когато ВСИЧКО е на земята!! РАААР!!). Та, ето я и чашата. Между другото, забелязвам, че в снимката има продуктово позициониране. Ами, кремът не е зле всъщност, но шоколадът е горе-долу.
Ето какво се получава, когато не разполагаш с много място. Отзад са спомените, които нямам всъщност (аз и брат ми ядем желирани бонбони някъде си), виното, което е едва ли не a must, когато става въпрос за носталгия, и част от НАКИТИТЕ МИ. Чашата за уиски е пълна с фиби. На долната етажерка е електрическата кана, но не може всичко!
Ако нямаш хладилник е много важно да държиш храната ЖИВА. В смисъл, човек не иска да яде гадости. Вярно, че всичко това е на цената на милосърдието, но за какво ти е да си милосърден, ако нямаш слаб стомах!
Та, това е. Надявам, че ви е било забавно, a който иска, нека също постне уникални дизайнерски решения и сподели! Светът има нужда от ПОВЕЧЕ оригиналност!
—-
П.П. Напоследък получавам известни коментари, че поствам повече снимки отколкото текст. Нека заявя съвсем искрено – бих се вслушала в тях! Проблемът е, че не искам. Но мога да ви уверя, че блогът ми не се е превърнал в тъмблър, защото ако беше тъмблър щеше да изглежда така:
Ще ги познаете по филтъра, несвързания инди-емо текст и многоточието. Просто е друго
Една зимна нощ, на кръстовище в центъра, където беше абсолютно празно, се бяха събрали трима-четирима човека, като двама от тях полицаи. Пресякох и отидох на техния тротоар за да стигна целта си, разбира се, а не защото ме привличат камерните тълпи. И четиримата ме изгледаха странно, очакващо, и като погледнах надолу видях, че трябва да е било заради мъжа, който лежеше на плочките. Зачудих се дали не е умрял, но не исках да го гледам, а и с периферното си зрение забелязах набързо, че държи пластмасова чашка с чай или кафе. Успокоих се. Явно ставаше нещо странно, но не и летално.
“Легнал човек държеше чашка” казах аз на наште през учуден смях, но те ми споделиха, че докато са се връщали от разходка малко по-късно, са видели на същото място легнал мъж, увит в найлон. Очевидно мъртъв и без никаква чашка.
Вече не беше странно и безопасно.
Не знам докъде стига нормалният човек, когато отказва да види истински неща, но за себе си знам, че стигам до самия край, до ръбчето на ръба, а когато стигна до там скачам в бездната от простотия на крилете на извратената си фантазия. Така поне не се пада тежко? Зрението като че ли боли повече.
За рождения си ден, който тази година се падна навръх Великден, си пожелах повече мъртъвци и по-малко легнали хора с чашки. Звучи скапано, но всъщност не е.
Подарявам женска котка, една година употреба, свръх гальовна и игрива. Казва се Муки и го знае. Беше спасена от една кофа и някакви зли кучета. Милостта обаче има търпение и то се изчерпа. Ако никой не я иска, ще си намери приятели долу между блоковете, стига да оцелее след падането от 16тия етаж. Това е изнудване. Кастрирана, обезпаразитена. Като цяло, котка за двор и животински приятели или котка за човек, който не намира смисъл в живота без котки и те трябва да са постоянно около него, да го преследват на всяка шибана крачка и да си играят с пръстите му докато се опитва да напише РЕД на СОБСТВЕНИЯ СИ КОМПЮТЪР. Много е сладка. Дори да сте най-злият човек на света, тя ще припознае майка си във вас и повече няма да се отървете от нейната любов и безрезервно внимание, oсвен между 3 и 6 ч., когато предпочита да спи. Яде всичко.
Сатаната
Демон
Кръстникът
Но не, сериозно, ако някой иска дебелия сладък паразит или познава друг, който мечтае за такъв, да ми пише на мейла – lilitrend(@)gmail.com.
И вижте края – те се залепваааат, оооо ^^ Възможно е да подочуете как се кикотя, но гледах да се сдържам все пак. Имаше хора, които се бяха концентрирали, да не кажа потопили, в този пърформанс.
