Етикети

, , ,

(събитията не са реални, но имената са запазени )

***

Слязох по стълбата. Долу ме чакаха три джуджета с голи глави. Попитах ги защо са плешиви, а те ми отговориха, че щом имат бради, значи не са плешиви. Видях агресията в очите им и се уплаших. Тогава земята се разтресе  и започнах да падам. Спусках се стремглаво надолу, но бях спокойна,че ме поема нещо сигурно – въздухът, който свистеше в ушите ми. Изведнъж той се втвърди и ме заключи в пространството. През полу-прозрачната му маса видях, че съм на стотици метри над земята. Беше като кристал. Тогава започна да се тресе и да вика:

– ЛИЛИИИИ, лили, беее!

Лилавите и черни птици в клепачите ми се разлетяха и успях да видя Муса, седнал на леглото с ръка на рамото ми.

– ЛИЛИ, СТААААВАЙ!

– Оф, казах ти да не ме будиш.

– Хайде, даже си по бански, ставай!

Той се откъсна от леглото и пружината скочи след него. Хвана края на одеялото откъм краката ми и го издърпа.

Агх, разбита симфония на сигурността и топлината, защо беше нужен този дисонанс?! Но с остър прилив на омраза погледнах реалността – наистина обещах последен плаж. Иначе какво правех в леглото по бански, уж за по-лесно.

Самолетът ми щеше да излети в три. Три часа път от Рехобот до Вашингтон. Сега беше осем и имаше време.

Седнах на леглото и го погледнах. Той се извисяваше в стаята и ме чакаше. Хванах го за ръката и поехме към плажа, трябваше да изминем само петдесет метра. Вървяхме и аз не му говорех, за да го накажа за това, че повече няма да го видя и защото ще ми липсва. Спеше ми се.

Рано сутринта плажът изглеждаше лъскав и студен като фолио. На картичките плажовете винаги са топли, захабени и приветливи – истински приятели, като старо одеяло. Истината е, че въобще не са. Особено сутрин. Ледена жилка скърцаше във въздуха. Но след час всичко щеше да си е отишло и слънцето щеше да е стоплило пясъка. След час със сутрешния студ щях да съм си тръгнала и аз.

Това обаче не ме караше да искам да влизам в глупавия океан. Цяло лято бях спазвала безопасна дистанция. Хавлия върху стопления следобеден пясък беше най-голямата интимност, която бяхме постигнали. Не можех да си избия от главата, как цялата мръсотия на човечеството се е събрала в недрата му. Само чакаше босите ни крака да навлязат във водата, пляс-пляс и да раздвижат утайката от ауспуси и фосфор. Точно като малки пеперуди ще заджапаме, нашите вълни ще заблъскат по дъното и ще поемат предметите, изоставени от праисторическите хора на индустриалната революция – металите, зъбчатите колела и ръждясалите вериги, а те щяха да тръгнат нагоре и насам и напомняйки ни за себе си за последно щяха да ни затрупат и да ни убият. Въобще не исках да умра.

Прекосихме бордуока, Муса скочи от ръба на цимента в пясъка и аз скочих след него. Краката ми удариха тъпо полуподвижната пясъчна маса. Вдигнах поглед и там беше океанът. Муса ме погледна, изхили се и се затича напред. Стъпки, стъпки, стъпки и скоро пореше гладката ципа на водната повърхност. Махна ми с ръка и тръгна навътре във водата.

Изсмях се нервно. Исках да прозвуча като него, екзалтирано, но не успях да вляза в тона. Беше ми студено и се чувствах глупаво. Прехапах устни и се огледах – пустият плаж зееше. Намирах се на нулата, с крака в студения пясък и плацентата на живота точно пред мен. Знам точно как се е случила еволюцията. Износен от рибка, Човекът си е казал „не мога повече” и е излязъл от водата. Оттогава насам, отвреме-навреме Човекът се връща обратно в майчината утроба за да се изпикае. И пак излиза на сушата. Чист, изкъпан. Но да влезеш в мръсотията и да се изкъпеш с нея е някак честно признание за неспособността ти да се справиш със собствената си природа, да я прескочиш.  Звучи почти като молба за прошка.

Стоях и гледах океана, гладък и почти необезпокояван. Плътен и масивен. Стоеше и ме гледаше. Държеше Муса за заложник.

Знаех, че ние сме му го причинили. Това с мръсотията и гадостите. Но той беше там, гигантски. Можехме ли да развалим това? Да го счупим? Движеше се напред-назад и можеше да погълне чайка, ако пожелаеше. Или самолет? Продължих да зяпам, а Муса се чудеше какво ми има.

Нищо. Дърпането ми беше изкуствена съпротива – знаех, че рано или късно няма да устоя. Масата от вода бе огромен магнит, ръбът, който сам те подканва да го прекрачиш и да се разбиеш. Преди ми се струваше, че в клетките ни живее дълбоко-заровен самоубийствен импулс, който ни тегли към пропастта. Вече съм сигурна, че желанието ни не е да умрем и не заради това се мотаем около тонове вода. По-скоро искахме да се слеем. Мисълта да изчезнеш в нещо голямо е хипнотизираща. А, и едно тяло никога не ни е било достатъчно. Прекарваме живота си в издирване на второ, поне на още едно. Да се влеем в океана би било най-естественото нещо.

Просто зяпах. Изведнъж около мен изникнаха хиляди човечета, мравчици, започнаха да тичат по брега, за да бъдат за пръв и последен път честни със себе си – сами не бяха нищо, имаха нуждата да принадлежат и мечтаеха за покой в съня си, предали съществуването си на природата. Всеки щеше да намери спокойствие, защото нямаше да бъде изкормен от своя вид и от своята раса, нямаше да му се налага да лъже и пресмята, нямаше да влиза в роли и да желае, защото повече нямаше да му трябва. Щеше да влезе в океана и да се превърне в храна за акулите, но преди това щеше да хвърли хайвера си и неговите деца щяха да се родят с хриле, а чуждите деца щяха да се родят с криле. Никой нямаше да умре. Утробата щеше да ги поеме обратно и да им прости.

Изсмях се отново. Този път пресилено, като боен вик, но за довиждане. Тишината около мен погълна вика ми във вакуума си. Нямаше никой освен мен, океана и Муса в океана. Значи просто няколко крачки. Кръвта забумтя в ушите ми. Тук бях за последно, да. Това беше. Сякаш пред мен стоеше началото и краят. Изсмях се. Муса плуваше като делфин и ме викаше на делфински. Схванах, разбира се, и започнах да тичам по пясъка – двадесет метра, в които мускулите ми се свиваха и разтягаха свободно. Вкоченените ми стави си спомниха нещо от предишен живот, нещо отпреди аз. Можех да карам колело, просто от хиляди години не ми се бе случвало.

Водата беше ледена, но на десет метра от мен с мокра коса, разперени ръце и нетърпяща възражения усмивка, стоеше нещо много, много добро. Моите спомени са запечатани, еволюцията вече не ме плаши.

Advertisements