Странни неща в уни, нищо прекалено смислено

Етикети

, , , ,

10 часа на лекции. Не мисля, че умът ми вижда наред?

Ако напишете разказ по картинката, ще се получи поезия 🙂

(Който иска да се пробва – долу в коментарите! (насоч-насоч))

 

Пенсионерите в България според столична община

Етикети

, , , , ,

Чакам аз за карта и изведнъж БААМ, изпитвам остра нужда да стана пенсионер. Отначало не разбирам откъде ми е хрумнала подобна идея и в следващия момент виждам източника на скритото послание:

Пенсионерът в България – млад, преуспяващ, нахакан. Олицетворение на просперитета

Ако сдружението на фиктивните инвалиди си търсеха герб, не бих могла да се сетя за по-уместно предложение от вдигнатата вежда на този арогантен чичак (не дядка). В смисъл, не че имам нещо против хората да се пенсионират на 35, но гърците ще вземат да ни осъдят за плагиатство. После върви обяснявай! (БАДЪМ-Тссс)

Също така… Вали?!

for the super-abled

Етикети

, , ,

Не ми се е случвало да видя тези малоумни лепенки:

Лепенката "Този път сме оставили място и за "неходещите" или там както беше последният политически коректен термин". Ако не я видите, няма да се качвате с тъпата си количка!!!

и да не направя абсолютно интелигентната си асоциация:

Xavier VS Xavier ft. Obi Wan. FIGHT!

Приятна неделя и не забравяйте да запалите свещичка за клетия час, който изгубихме към 3 през нощта:/

R.I.P.

Праисторическите хора бяха тук

Етикети

, , , , ,

Древни рисунки по хладилник от времето когато хората все още знаели, кои са важните неща в живота:

... или е игра на открий разликите (разликата) 😦

Днес е най-великият празник в годината!

Етикети

, ,

Знам, че е малко късно, неделя е и сигурно вече сте уморени от понеделника, който дори не е започнал, затова ще бъда кратка:

Моля, не пропускайте шанса си да се възползвате от народния картбланш днес на Сирни Заговезни. Всичко, което направите ще трябва да ви бъде простено, защото такива са правилата. Денят на лъжата не може да стъпи и на малкия пръст на народния ден на издевателствата. Спънете ближния, сипете му сол в чая, пръснете семена райграс по килима и полейте с хладка вода, но не забравяйте – поискайте прошка и, най-важното, обичайте се!

 

А тази песен е супер!

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Прощавайте:DD

.

.

История с хора

Етикети

, , , , ,

И една история защото е неделя.

Това се случи преди празниците. Влизам аз в банката, по банкови дела, разбира се, а срещу мен мургав левент в строитен гащеризон. Нямаше как да не го забележа, той беше толкова на пътя ми. Изведнъж обаче ме спря и ми каза с доста симпатичен глас: „Душо, пишеш ли на латински?“ И аз, понеже не само пиша, но и чета на латински, викам „Е, то се знае“ с очевидна скромност. Трябваше да му попълня документите, за да си получи някакви пари. Аз време имах, а и рядко ми се случва да помогна на нуждаещ се само защото съм грамотна. Седнахме да пишем и той ми подаде личната си карта. От тук нататък ще го наричам Ташо, защото той именно така се казваше. Докато пишех, Ташо ми викаше абе, всичко хубаво, ама кой ще го чете тва на латински, не ми е ясно. Той беше абсолютно прав и затова все пак го написах на латиница. След като попълнихме документите, останахме да чакаме служителя в банката да направи банковите си неща, а Ташо ми разказа как учил буквите сам. Седял си в почивките на строежа, дето го правили, с буквара. Понякога му помагал някакъв учител, който наминавал. Ама колкото и да ги беше учил, още не можеше да чете, което ми се стори доста странно. По-късно приятелка ми припомни, че ние също сме имали период, в който сме знаели буквите, но не сме можели да ги съединяваме а.к.а. да четем. Разбира се, аз като филолог реших да го изпитам и факт – прочете „имат“ буква по буква, но какво правеха всичките букви заедно, нямаше идея. Подсмивката на банковия служител не слизаше от устата му през това време, макар че банковите служители в Слатина би трябвало отдавна вече да са свикнали. Все пак, СЛАТИНА.

Доста дълго време процедурата не се получаваше и Ташо не можеше да си вземе парите. От работодателката били за нова година – петдесет евро. Той вика, аз какво ще купя с петдесет евро не е ясно, ама айде, поне тая година няма да се пие, така съм се зарекъл. Това звучеше добре, но след това ми каза, че иска още една жена, защото неговата била неграмотна и двамата нищо не можели да свършат така. И вика: с другата ще си работим, а тази ще ми гледа детето и ще готви, чисти и т.н. Ще ги редувам! (в сексуално отношение имаше предвид). Аз му казах, че много добре си го е измислил, някой да му чисти, друг да му работи, а сега му пишат и документите… И той се смее. Доста готин смях имаше, сърдечен определено. Разделихме се с хиляди благопожелания. Той искаше да ме черпи нещо или направо да ми даде пари за помощта, но аз непреклонно го оставих да си напазарува каквото си иска за празниците с парите, които едвам изкарахме от банката.

Всъщност се сетих за тази случка, заради една друга. Преди седмица ми се случи да се лутам из улиците на студентски през преспи до коленете, без видими тротоари и по едно време – без улици даже. Питах кой ли не за посоката, ала ядец. Накрая случих на някакви местни хора пред кафене и единият ми каза, че е направо в моята посока и ще ме заведе. Заведе ме! Това за мен беше чудо, защото отдавна бях изгубила надежда. А по пътя същият циганин избута и колата на някаква жена, че се беше зарила в снега. Ебаси милият човек.

КОСЬО МИ ПРОМЕНИ СВЕТОГЛЕДА!! (това е доста смешно, обещавам :D )

Етикети

, , , ,

ФАКТИ: не сме 2012-та; сто по сто прави хиляда; това са супер сложни аритметични формули, недостъпни за всеки занимаващ се с математика (дори вие със средното си образование не ги разбирате...), но мамка му, КОСЬО, коя година сме като толкова знаеш!?

(на уличен телефон. изпуснах си тролея заради тоя шедьовър)

в къпалнята наистина беше весело

Етикети

, , , ,

чели ли сте „Дъга“?

е там има едно… абе кво ви разправям. направо по същество

1.

ок, нищо специално, група голи мъже от всички възрасти споделят седмичния си ритуал... разбираме, че им е "весело", нищо лошо, гайс джъст уона хев фън

 

2.

втори поглед: първото червено кръгче съдържа изкусно визуално внушение; второто - човек, който смята да рисува върху друг човек с каквото там му е попаднало под ръка... защото все пак вдъхновението не пита - то връхлита! и по дяволите, вижте му и другата ръка... ТОЙ СЕ ФУКА 😀

 

Благодарим на „Дъга“, брой 21, „Войната на босоногите“

😀

Краят

Етикети

, , ,

(събитията не са реални, но имената са запазени )

***

Слязох по стълбата. Долу ме чакаха три джуджета с голи глави. Попитах ги защо са плешиви, а те ми отговориха, че щом имат бради, значи не са плешиви. Видях агресията в очите им и се уплаших. Тогава земята се разтресе  и започнах да падам. Спусках се стремглаво надолу, но бях спокойна,че ме поема нещо сигурно – въздухът, който свистеше в ушите ми. Изведнъж той се втвърди и ме заключи в пространството. През полу-прозрачната му маса видях, че съм на стотици метри над земята. Беше като кристал. Тогава започна да се тресе и да вика:

– ЛИЛИИИИ, лили, беее!

Лилавите и черни птици в клепачите ми се разлетяха и успях да видя Муса, седнал на леглото с ръка на рамото ми.

– ЛИЛИ, СТААААВАЙ!

– Оф, казах ти да не ме будиш.

– Хайде, даже си по бански, ставай!

Той се откъсна от леглото и пружината скочи след него. Хвана края на одеялото откъм краката ми и го издърпа.

Агх, разбита симфония на сигурността и топлината, защо беше нужен този дисонанс?! Но с остър прилив на омраза погледнах реалността – наистина обещах последен плаж. Иначе какво правех в леглото по бански, уж за по-лесно.

Самолетът ми щеше да излети в три. Три часа път от Рехобот до Вашингтон. Сега беше осем и имаше време.

Седнах на леглото и го погледнах. Той се извисяваше в стаята и ме чакаше. Хванах го за ръката и поехме към плажа, трябваше да изминем само петдесет метра. Вървяхме и аз не му говорех, за да го накажа за това, че повече няма да го видя и защото ще ми липсва. Спеше ми се.

Рано сутринта плажът изглеждаше лъскав и студен като фолио. На картичките плажовете винаги са топли, захабени и приветливи – истински приятели, като старо одеяло. Истината е, че въобще не са. Особено сутрин. Ледена жилка скърцаше във въздуха. Но след час всичко щеше да си е отишло и слънцето щеше да е стоплило пясъка. След час със сутрешния студ щях да съм си тръгнала и аз.

Това обаче не ме караше да искам да влизам в глупавия океан. Цяло лято бях спазвала безопасна дистанция. Хавлия върху стопления следобеден пясък беше най-голямата интимност, която бяхме постигнали. Не можех да си избия от главата, как цялата мръсотия на човечеството се е събрала в недрата му. Само чакаше босите ни крака да навлязат във водата, пляс-пляс и да раздвижат утайката от ауспуси и фосфор. Точно като малки пеперуди ще заджапаме, нашите вълни ще заблъскат по дъното и ще поемат предметите, изоставени от праисторическите хора на индустриалната революция – металите, зъбчатите колела и ръждясалите вериги, а те щяха да тръгнат нагоре и насам и напомняйки ни за себе си за последно щяха да ни затрупат и да ни убият. Въобще не исках да умра.

Прекосихме бордуока, Муса скочи от ръба на цимента в пясъка и аз скочих след него. Краката ми удариха тъпо полуподвижната пясъчна маса. Вдигнах поглед и там беше океанът. Муса ме погледна, изхили се и се затича напред. Стъпки, стъпки, стъпки и скоро пореше гладката ципа на водната повърхност. Махна ми с ръка и тръгна навътре във водата.

Изсмях се нервно. Исках да прозвуча като него, екзалтирано, но не успях да вляза в тона. Беше ми студено и се чувствах глупаво. Прехапах устни и се огледах – пустият плаж зееше. Намирах се на нулата, с крака в студения пясък и плацентата на живота точно пред мен. Знам точно как се е случила еволюцията. Износен от рибка, Човекът си е казал „не мога повече” и е излязъл от водата. Оттогава насам, отвреме-навреме Човекът се връща обратно в майчината утроба за да се изпикае. И пак излиза на сушата. Чист, изкъпан. Но да влезеш в мръсотията и да се изкъпеш с нея е някак честно признание за неспособността ти да се справиш със собствената си природа, да я прескочиш.  Звучи почти като молба за прошка.

Стоях и гледах океана, гладък и почти необезпокояван. Плътен и масивен. Стоеше и ме гледаше. Държеше Муса за заложник.

Знаех, че ние сме му го причинили. Това с мръсотията и гадостите. Но той беше там, гигантски. Можехме ли да развалим това? Да го счупим? Движеше се напред-назад и можеше да погълне чайка, ако пожелаеше. Или самолет? Продължих да зяпам, а Муса се чудеше какво ми има.

Нищо. Дърпането ми беше изкуствена съпротива – знаех, че рано или късно няма да устоя. Масата от вода бе огромен магнит, ръбът, който сам те подканва да го прекрачиш и да се разбиеш. Преди ми се струваше, че в клетките ни живее дълбоко-заровен самоубийствен импулс, който ни тегли към пропастта. Вече съм сигурна, че желанието ни не е да умрем и не заради това се мотаем около тонове вода. По-скоро искахме да се слеем. Мисълта да изчезнеш в нещо голямо е хипнотизираща. А, и едно тяло никога не ни е било достатъчно. Прекарваме живота си в издирване на второ, поне на още едно. Да се влеем в океана би било най-естественото нещо.

Просто зяпах. Изведнъж около мен изникнаха хиляди човечета, мравчици, започнаха да тичат по брега, за да бъдат за пръв и последен път честни със себе си – сами не бяха нищо, имаха нуждата да принадлежат и мечтаеха за покой в съня си, предали съществуването си на природата. Всеки щеше да намери спокойствие, защото нямаше да бъде изкормен от своя вид и от своята раса, нямаше да му се налага да лъже и пресмята, нямаше да влиза в роли и да желае, защото повече нямаше да му трябва. Щеше да влезе в океана и да се превърне в храна за акулите, но преди това щеше да хвърли хайвера си и неговите деца щяха да се родят с хриле, а чуждите деца щяха да се родят с криле. Никой нямаше да умре. Утробата щеше да ги поеме обратно и да им прости.

Изсмях се отново. Този път пресилено, като боен вик, но за довиждане. Тишината около мен погълна вика ми във вакуума си. Нямаше никой освен мен, океана и Муса в океана. Значи просто няколко крачки. Кръвта забумтя в ушите ми. Тук бях за последно, да. Това беше. Сякаш пред мен стоеше началото и краят. Изсмях се. Муса плуваше като делфин и ме викаше на делфински. Схванах, разбира се, и започнах да тичам по пясъка – двадесет метра, в които мускулите ми се свиваха и разтягаха свободно. Вкоченените ми стави си спомниха нещо от предишен живот, нещо отпреди аз. Можех да карам колело, просто от хиляди години не ми се бе случвало.

Водата беше ледена, но на десет метра от мен с мокра коса, разперени ръце и нетърпяща възражения усмивка, стоеше нещо много, много добро. Моите спомени са запечатани, еволюцията вече не ме плаши.

картички за свети валентин :)

Етикети

, , , ,

отново картички от абв.бг. този път са тематични. а, темата…

тя, разбира се, е любовта!

*загадка*

 

в абв все още можеш да сложиш само деца в картичките си:(

 

"комикс"

 

приказка за стълбата

 

всичките са за любим човек!

 

Още картички от абв – ХИЪР.