Етикети
гадост, приятелка, телефон, телефонни номера, телефонни шеги
В пети клас имах една приятелка, с която вършехме забавни ужасни неща. Тя водеше, а аз добавях солчицата. Не се гордея с участието си в екипа, защото кой би се гордял, че е постъпвал като прероденото зло, но не тая и съжаления. Имаше свобода в гадостта ни, на която за щастие й липсваше мащаб. Защо сме били толкова гневни, нямам представа. Понякога обаче, човещината ни прозираше, въпреки оптите ни да я изрежем.
Веднъж бяхме решили да си правим шеги по телефона. Започнахме да звъним на случайни номера от името на радиостанция FM МИНУС. Питахме кои са планетите от слънчевата система под предлог, че ако „късметлията“ отговори правилно, ще получи тениска и шапка. Щом някой отговореше, ние му затваряхме и се смеехме. Качествени телефонни шегаджии определено не бяхме.
На едно от обажданията обаче, вдигна някаква бабка. Каза всички планети и ние ХАХАХА-затворихме. След като вдигнахме слушалката, за да наберем следващата жертва, разбрахме, че пенсионерката още стои на линията. Пак затворихме, изчакахме малко, но щом вдигнахме ни посрещна гласът й: „Не ви дадох адреса!“ Ние се спогледахме странно и й обяснихме с нашата версия на делови тон, че тъкмо сме щели да й го поискаме, след което го записахме. Тя ни благодари, пожела ни лек ден и всичко щеше да бъде ок, ако не ни беше споделила съвсем накрая, че печели награда за пръв път в живота си.
Потресохме се, колко досадна може да бъде една пенсионерка. Останахме и смутени обаче заради вината, която бе започнала да ни яде.
Бяхме донесли радост и надежда. По дяволите!
Казахме си снизходително „глей я тая бабичка, горката, за кво друго да живее“ и с неохота изнамерихме отнякъде нова оранжева тениска, която опаковахме в целофан. Отидохме на адреса, изчакахме някой от съкооператорите да мине през вратата, за да влезем и набутахме тениската в пощенската кутия.
На следващия ден се обадихме на жената да я питаме, дали си е получила наградата. Тя ни благодари най-сърдечно за хубавата блуза.
– Но шапката я нямаше… – вметна тя.
Ох.
В този миг екипът на радиостанция FM МИНУС затвори телефона и спусна кепенците завинаги.
След около година с моята приятелка се скарахме и нашата дружба също спусна кепенците. После тя изчезна и повече никой от класа не чу за нея. Носеха се някакви странни, гадни и съмнителни слухове, нищо сигурно.
Тя обаче си остана голямо нещо в живота ми. Не добро, но голямо, на което съм измисляла какви ли не оправдания, за да му дам правото да съществува наред с всичко друго, което съм, безболезнено. Черна дупка насред спомените и все пак, за жалост, толкова привлекателна.
